Един воденичар оставил на тримата си сина скромно наследство – своята воденица, магарето си и своя котарак.
Делбата станала бързо: най-големият получил воденицата, средния – магарето. За най-малкия останал котарака.
Третият брат не можел да се примири, че му се паднал такъв нищожен дял.
– Братята ми, като се сдружат – казал той – ще могат честно и почтено да си вадят прехраната. А пък аз, като изям котарака си и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад. Котаракът като чул тези думи, пристъпил важно и му рекъл със сериозен тон:
– Не съжалявай господарю, дай ми само една торба и ми поръчай чизми, да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не ти се е паднал толкова лош дял, както си мислиш…
Господарят на котарака не повярвал много на думите му, но тъй като го бил виждал да прибягва до какви ли не хитрости, докато ловял плъхове и мишки, все пак се надявал, че котаракът ще му помогне в неволята. Дал му каквото поискал… Котаракът се обул чевръсто, метнал торбата през рамо, хванал вървите й с предни лапи и отишъл на горската полянка, където имало много зайци. Заложил торбата с трици и трева, проснал се на земята като умрял и зачакал някой млад заек, не познаващ още хитростите на този свят, да дойде и да се пъхне в нея, с надеждата да похапне от онова, което се намира вътре. Едва легнал и желанието му се сбъднало: един млад, глупавичък заек влязъл в торбата. Котаракът бързо дръпнал вървите, хванал го и го убил, без да му мине окото. Много доволен от лова си, той отишъл в двореца и поискал да говори с царя. Въвели го в царските покои.
Като влязъл, той се поклонил ниско пред царя и казал:
– Царю честити, маркиз дьо Караба – така котаракът намислил да нарича господаря си – ме изпраща да ти поднеса този заек.
– Кажи на господаря си – отвърнал царя, – че съм много доволен от подаръка и му благодаря.
Друг път котаракът се скрил в една житна нива, като пак заложил торбата си. Щом влезли в нея две яребици, дръпнал вървите и ги хванал и двете. След това отишъл и ги поднесъл на царя, както направил със заека. Царят и този път приел със задоволство подаръка и наредил да почерпят котарака.
Два, три месеца наред котаракът носил от време на време на царя дивеч от страна на своя господар… Един ден котаракът научил, че царят щял да излезе на разходка с дъщеря си, най-хубавата принцеса на света, казал на своя господар: – Ако се вслушаш в моя съвет ще бъдеш щастлив за цял живот.
– Трябва само да отидеш да се окъпеш в реката на онова място, което аз ти посоча и след това да не ми се бъркаш в работата… Маркиз дьо Караба направил всичко, според съвета на котарака. Както се къпел спокойно, царят се задал. Тогава котаракът се развикал с всичка сила:
– Помощ! Помощ! Маркиз дьо Караба се дави! При този вик, царят подал глава от вратичката на каляската и като познал котарака, който толкова пъти му бил носил дивеч, заповядал на слугите веднага да се притекат на помощ на маркиз дьо Караба. Докато слугите вадили клетия маркиз от реката, котаракът се приближил до каляската и разправил на царя как лоши крадци откраднали дрехите на господаря му, докато се къпел. А той хитрецът, ги бил скрил под един голям камък.
Царят веднага заповядал на своите гардеробиери да отидат и донесат от най-хубавите царски дрехи за маркиз дьо Караба. После му изказал своите благодарности. Когато воденичарския син облякъл хубавите дрехи, които му донесли станал още по-красив, защото и без това си бил хубавеляк. Царската дъщеря го харесала много. Той също си помислил, че не е виждал по-хубава принцеса. И така, едва разменили няколко погледа и младите хора се влюбили.
Приказката не разкрива дали царят забелязал това, но той поканил маркиза да се качи в каляската да се разходи с тях. Котаракът не можел да се намери място от радост, като виждал как всичко се нарежда тъй, както бил намислил и побягнал напред. По пътя видял селяни, които косели една ливада и им казал:
– Ей вие, косачи, ако не кажете на царя , че ливадата която косите, е на маркиз дьо Караба, с ноктите си – раз-два – ще ви сторя на кайма. Царят не пропусна да попита косачите чия е ливадата, която косят. – На маркиз дьо Караба – отвърнали те в един глас. – Хубав имот имате – казал царят на маркиз дьо Караба.
– Така е, царю честити – отвърнал маркизът. – Тази ливада дава всяка година богат сенокос.
Котаракът, който вървял все напред, срещал жътвари и им казал:
– Ей вие, жътвари, ако не кажете на царя, че всичките тези ниви са на маркиз дьо Караба, с ноктите си – раз-два – ще ви сторя на кайма. С
лед малко минал царя и поискал да узнае кому принадлежат нивите.
– На маркиз дьо Караба – отвърнали жътварите. Царят похвалил и за тях маркиза. Котаракът вървял все пред каляската и заръчвал на всички хора, които срещал, същото нещо.
Царят бил смаян от големите имоти на маркиз дьо Караба… Най-сетне котаракът стигнал до хубав замък. Той принадлежал на един човекоядец, който имал несметни богатства. Котаракът първо се погрижил да узнае какъв е този човекоядец и какво знае да прави. После поискал да му се представи, като казал, че не би желал да мине покрай замъка му, без да има честа да го поздрави.
Човекоядецът го посрещнал толкова учтиво, колкото може да бъде един човекоядец, и го настанил да си почине.
– Хората разправят – рекъл котарака, -че имаш дарбата да се превръщаш във всякакви животни, че можеш да се превърнеш например в лъв, в слон…
– Това е вярно – отвърнал грубо човекоядецът – и ще ти го докажа.
Котаракът толкова се изплашил, като видял пред себе си лъв, че веднага се озовал на покрива, при все че с ботушите трудно се вървяло по керемидите. След някое време, като видял, че човекоядеца се превърнал пак в човек, котаракът слязъл и си признал, че много се изплашил. – Разправят също – казал той – но аз не мога да повярвам, че можеш да се превърнеш в малки животинчета, например в плъх или мишка. Казвам ти, че това ми изглежда съвсем невъзможно.
– Невъзможно ли? – отвърнал човекоядецът – Ей сега ще видиш! И в миг се превърнал в мишка, която започнала да бяга по пода.
Щом я видял, котаракът се хвърлил върху нея и я изял. А в това време царят стигнал до замъка и пожелал да влезе вътре. Котаракът чул шума на каляската по подвижния мост, излязъл отпред и рекъл на царя: – Добре дошъл царю честити, в замъка на маркиз дьо Караба.
– Как маркизе, – се провикнал царя – и този замък ли е твой?! Не съм виждал втори като този двор и като постройките, които го заобикалят. С голямо удоволствие ще ги посетя. – Маркизът подал ръка на принцесата. Последвали царя, който се качвал пръв по стълбата, и влезли в голяма зала. Там ги чакала великолепна трапеза. Човекоядецът я бил сложил за приятелите си, които този ден щели да му гостуват, но като узнали че царят бил в замъка, не посмели да влязат. Царят бил очарован от добрите обноски на маркиза, също като дъщеря си. Не му излизали от ума и неговите големи богатства, та след петата или шестата чаша превъзходно вино, казал:
– Маркизе, от теб зависи да станеш мой зет. Маркизът се поклонил ниско, приел честа, която му направил царят за да му даде за жена хубавата принцеса и това го изпълнило с неочаквано щастие. Вдигнали сватба още същия ден. Котаракът станал благородник и вече само за развлечение тичал подир мишките.