Макар че отдавна вече детето ми е прехвърлило възрастта за ровене по пясъчници, аз съм от онези странни непораснали деца, които можете да видите на някоя люлка или пързалка наред с малчуганите. Признавам си, че детските площадки винаги са ме привличали. Дори в профила ми във фейсбук, където съм качила доста снимки от пътуванията ми по света, почти нямам албум без снимка от детска площадка – ухилена физиономия на люлка зад Нотр Дам се подвизава в албумче с парижки спомени, пързалка зад Хайд Парк пък е декор за поредната ми доза лондонски смях.
Та така, седейки си един есенен следобед на пейка в междублоково пространство в столичния „Младост” и наблюдавайки групичка ученици, гордо подръпващи фасове почти над главите на по-малките дечица, играещи там, се замислих за жалкото състояние, в което се намират повечето детски площадки в милото ни отечество. В интерес на истината, примери за обратното също вече могат да се видят. На отделни места, най-често в центъра на някои от по-големите градове, вече има и от онези площадки, за които тайно съм завиждала на парижани – цветни, забавни, различни от обичайния винкел, превърнал се в символ на соц-площадките от детството ни. Стана ми любопитно от какво зависи децата ни да играят на повече такива местенца, как, образно казано, се ражда една детска площадка и кои са хората, които материализират люлките и пързалките.
Така се срещнах с Красимир… От вече три години, компанията му произвежда детски и спортни съоръжения, парково и градинско оборудване, както и различни видове спортни настилки, отговарящи изцяло действащите европейски стандарти. В момента, в който Красимир сяда срещу мен, си давам сметка, че този човек също е запазил нещо детско в себе си. Широката му усмивка и топлото ръкостискане спомагат за скъсяване на дистанцията от новото запознанство и вече бързам да попитам защо е избрал точно този бизнес. „В страната ни има над 10 000 детски площадки и по-голямата част от тях са твърде остарели. Съобразно договорките ни с Европейския съюз, до 2013 година всички те трябва да бъдат реновирани или изградени наново, така че да отговарят на европейските норми и изисквания. Така че, от една страна, видях една ниша, която предлагаше потенциал за развитие. Но не е само това – нашият бизнес няма високи рейтове на печалба, от него няма да стана милионер. Трябва и да харесваш това, което правиш, за да се захванеш с изграждането на нещо, което ще служи на децата. Аз самият още нямам деца, обичам много работата си и съм щастлив от това, че правя нещо, което ми позволява да живея и в същото време ми носи удовлетворение.”
Научавам, че за да изгради нова площадка, Красмир, както и всеки друг от неговите конкуренти, се явява на конкурс пред съответната община-въложител и че критериите въобще не се изчерпват само с игровите качества или ценовата стойност на офертата. На въпроса ми много ли са фирмите, работещи в бранша, Красимир се усмихва: „Не, могат да с преброят на пръстите на ръката ми. Но все пак конкуренция има – тя поражда най-добрите резултати и ме стимулира да дам най-доброто от себе си. Винаги съм се стремял да сравнявам работата си с най-високите международни стандарти за качество.
Една площадка не само трябва да отговаря на стандартите за безопасност, нито само да има висока игрова стойност – тя може и много повече! При нас отделните съоръжения – люлки, пързалки, катерушки – изобразяват формата на някое животно. Нещо повече, те си имат и имена! Вярвам, че ако когато си бил на 3-4 години и си наричал пързалката-жираф с определено име, за теб тя никога няма да бъде просто предмет и години по-късно, когато си в пубертета, ще се замислиш дали да я повредиш. Защото това е голям проблем – опазването на съоръженията. Най-фрапантния пример, за който се сещам е как една наша пързалка със солидна бетонна основа беше преместена на няколко метра от първоначалното си място само броени дни, след като я бяхме монтирали. За да се премести нещо подобно, монтирано по този начин, се искат сериозни усилия на повече от десет-петнайсет големи деца… И все ми се струва, че ако за такова дете не е морален проблем да премести пързалка, то може би се замислило, преди да повреди нещо, на което като малък е викало по име. А и малките деца, които играят на тези площадки, също приемат по различен начин тези съоръжения, за тях те стават нещо като приятели.”
Замислям се дали когато съм била малка, съм наричала люлката по друг начин, освен „люлка” и разбирам какво има предвид Красимир. Той ми разказва, че за него работи невероятен екип от проектанти и работници, но че държи винаги да следи всичко лично, за да е сигурен в качеството на продукта и свършената работа. За съжаление, невинаги среща съответната отговорност и в другите участници в процеса. Със смях ми разказва за скорошен случай, при който се оказва, че по скица част от площадката, която трябва да изградят се намира на… „шосе! Проектантът дори не е отишъл да види терена на място. Просто е взел план от кадастъра, седнал е и е начертал нещо, което не е виждал през живота си нито къде е, нито как изглежда самото място. Разбира се, нямаше как да направим площадката върху шосето и всичко започна наново. Много бих искал всички хора, които имат нещо общо с процеса, да си вършеха работата както трябва, защото това касае и нашата работа, и което е по-важно – касае крайния резултат.
По изисквания, един пясъчник например, трябва да е разположен така, че половината от площта му да е на сянка, а другата половина да е на слънце. Когато архитекта или проектанта, който възложителя е наел, не е отишъл да види терена, той няма как да знае, че там няма нито едно дърво или нещо, което да прави сянка и това изискване просто не е адекватно. Или обратното – почти целият терен е на сянка…”
Зная, че компанията на Красимир е изграждала детски площадки по проект и с финансиране от частна фирма, производител на храни, а също така и предстои друг подобен проект, този път на международна верига. Интересувам се какви са особеностите при този вид проекти и дали това е начинът, по който трябва да се случват нещата, предвид стеснените бюджети на общините.
„На втория ти въпрос – категорично не! Чудесно е че все повече фирми се ангажират с тази кауза, но основната отговорност пада върху общините. Тяхна работа е да осъвременят съоръженията на териториите си и съм убеден, че при добро желание решения се намират. Все пак, България има за усвояване немалко пари по европейски програми, въпросът е само да има кой да пише качествени проекти за кандидатстване за финансиране.
Що се отнася до другия въпрос, да има някои особености. Освен чисто юридическите и процедурни такива, защото все пак, освен възложителя, в случаите с частно финансиране имаме и още една страна, този вид проекти поставят и нови предизвикателства. За мен това е възможност, аз зная, че съм силен в намирането на нестандартни решения. В проекта с Белла, това че създадох площадки, визуализирайки логото на компанията в самите съоръжения, ми даде предимство пред конкурентите – пързалката беше с формата на буквата „Л”, люлката „А” и т.н. За мен е важно винаги да съм с няколко крачки напред. Следя постоянно тенденциите и навън, и всеки път когато пътувам в някой нов град, първо обикалям детските площадки, за да съм в час с новостите”
Преди да се разделим, питам Красимир какво му носи най-голямо удовлетворение.
„За мен най-приятно е, когато още докато довършваме дадена площадка, децата вече искат да влязат на нея и да играят. Децата са най-добрият коректив – ако на площадката играят деца и се чува детски смях, значи съм свършил работата си добре. Смехът им е моята награда.”